ANGEL FAN ZONE

При мен рядко започва с мисълта: „Сега трябва да напиша песен“. Обикновено идва една фраза, някакъв спомен или човешка история, която ме кара да се замисля. Понякога е нещо, което съм преживял, друг път е нещо, което съм видял в живота на хората около мен. Записвам няколко думи и постепенно започвам да виждам цялата история.

Не смятам, че всяка песен трябва непременно да бъде автобиографична, за да бъде истинска. Авторът трябва да може да влезе в чувството на друг човек. Но във всяка моя песен със сигурност има нещо от мен — начинът, по който разбирам любовта, семейството, раздялата, приятелството, България. Затова дори когато историята не е моята собствена, отношението към нея е мое.

Не, защото не искам музиката ми да бъде поставена в една кутия. Ако една история изисква пиано, цигулка и много интимно звучене, няма смисъл да я превръщам насила във фолклорна песен. И обратното — когато текстът носи български дух, планина, хора, традиция, тогава искам да чуя гайдата, кавала, гъдулката, кларинета, тъпана.

За мен жанрът е средството, а песента е целта. Има моменти, в които искам човек да стане и да играе хоро. Има други, в които искам просто да остане сам с една балада и да се замисли. Ако успея да предизвикам и двете състояния, не виждам защо трябва да избирам само едното.

Фолклорът за мен не е музейна витрина. Той трябва да се пази, но трябва и да продължава да живее. Имаме невероятни ритми, диалекти, инструменти и начин на пеене. Това е огромно богатство и когато създавам авторска народна песен, искам човек да усети откъде идва тя.

В същото време живеем днес. Не мисля, че уважението към традицията означава да копираме безкрайно миналото. Може да се създаде нова мелодия и нов текст, които да носят същия дух. За мен важната граница е да не превърнем фолклора в евтин ефект. Когато използвам гайда, кавал, гъдулка или народен диалект, те трябва да имат причина да бъдат там.

За мен изкуственият интелект е инструмент. Авторската идея, текстът, музикалната посока, структурата, характерът на изпълнението и решенията как трябва да звучи една песен започват от човека. Аз не натискам един бутон и не приемам първото, което получа. Работя върху песента, променям, търся тембър, темпо, инструменти, начин на изпяване, докато се доближа до това, което съм чул вътрешно.

И държа да бъда открит за това. Не искам да представям един AI вокал като реален певец, който не съществува. Технологията се развива и според мен въпросът вече не е дали ще бъде използвана в музиката, а как ще бъде използвана. За мен тя трябва да служи на творческата идея, а не да я замества.

Защото това са отношения, които човек разбира по различен начин с годините. Когато си млад, приемаш много неща за даденост. После започваш да разбираш колко пъти някой те е чакал, колко неща е премълчал и колко любов е имало в действия, които тогава дори не си забелязвал.

Затова такива песни не искам да бъдат просто сантиментални. Искам човек да чуе някой стих и да си спомни за своята майка, за баща си, за детето си. Може би дори да вземе телефона и да се обади на някого. Ако една песен успее да направи това, за мен тя вече е постигнала много повече от определен брой гледания.

Важни са, защото без публика музиката трудно достига до хората. Няма смисъл да се преструваме, че YouTube, TikTok, Spotify и останалите платформи нямат значение. Те са част от начина, по който музиката живее днес.

Но има опасност човек да започне да създава за алгоритъма, вместо за хората. Аз предпочитам зад едно гледане да стои човек, който е чул песента и тя е останала в него. Затова създадох и FAN ZONE. Искам връзката с хората да не приключва с „харесай“ и „абонирай се“. Искам да чуя какво мислят, коя песен предпочитат, с какво са съгласни и с какво не са. Публиката не трябва да бъде само статистика.

Не бих искал първата му мисъл да бъде колко модерно е направена или колко гледания е имала. Искам да усети, че някой е имал какво да каже.

Модата се променя. Технологиите също. Това, което днес ни изглежда ново, след няколко години вероятно ще бъде обикновено. Но любовта, загубата, семейството, споменът, родината — тези неща не остаряват.

Ако някоя моя песен остане при хората и след време някой я пусне отново, защото му напомня за определен човек или момент от живота му, това за мен би било най-голямото признание. Не искам просто да създавам песни. Искам да оставям истории.